Но как започна всичко? Трудно е да се обхване изцяло този въпрос. Близкият изток не е размирна зона от вчера. И все пак, вероятно е най-правилно да се твърди, че причините за сегашната война в Ирак трябва да се търсят в периода след Войната в залива от 1991 г. Отношенията между САЩ и Ирак са обтегнати. Липсва еднозначна резолюции от ООН, че Ирак се е съобразил с наложените след последната война ограничения. В американското общество по някаква причина, най-вече заради активната медийна кампания, витае убеждението, че Ирак разработва оръжия за масово унищожение и търси начин да създаде атомна бомба. По времето на управлението на Клинтън в Ирак са въведени специални зони, където иракската армия няма право да действа – зони населени с кюрди и шиити. След атаките от 11 септември 2001, американското правителство обявява война срещу световния тероризъм и представя списък на държави, криещи или помагащи на терористи според САЩ. В списъка са включени Ирак, Иран, Северна Корея и Сирия. Виждайки, че имат известна подкрепа в световен план САЩ започват да притискат Ирак, налагайки му постоянни проверки от инспектори на ООН съгласно резолюция 1441. Заключението на инспекторите е, че Ирак е способен да развива програми за разработки на оръжия за масово унищожение. Като странен се посочва фактът, че Ирак претендира, че е унищожил запасите си от антракс и VX, но изрядният режим на Саддам някак си е изгубил документацията по процедурата. Напрежението нараства и през февруари 2003 г. САЩ и Великобритания се опитват да получат разрешение от ООН за инвазия в Ирак, но обявяват, че ще започнат инвазията независимо от липсата на нужната резолюция. Като основни причини за инвазията двете страни посочват липсата на ясни доказателства за унищожението на ядрените, биологичните и химичните оръжия на режима, политиката му на геноцид и подпомагането на терористични организации застрашаващи сигурността на САЩ. В крайна сметка САЩ, Великобритания и „Коалицията на желаещите” извършват интервенцията в Ирак. САЩ желаят бърза победа, каквато обещават и военните експерти. На 1-ви май 2003 Джордж У. Буш държи реч, в която обявява края на военните действия на фона на плакат с думите „Мисията изпълнена!”.

Днес е вече повече от очевидно, че мисията съвсем не е изпълнена. Всъщност, големият въпрос следва да бъде каква изобщо е и била мисията. Да, армията на режима на Саддам е победена, но днес имаме така наречената партизанска война. Да, Саддам е обесен и на власт е така нареченото демократично правителство, но размириците продължават. Да, изграждат се структури на системата за сигурност, като иракска полиция, но сблъсъци и жертви има всеки ден. Ежедневно продължават да загиват стотици хора, не само американски войници, но и хора от населението. Каква е тогава тази победа, която президентът Буш така гордо оповести преди 5 години? Да я наречем половин победа. Победа над редовната тогава Иракска армия. Победа над партизаните, така наречените терористи обаче, все още не е постигната.

Началото на войната в Ирак, нейното провеждане и моментното състояние създават усещането за едно начинание изпълнено с всякакъв род грешки – стратегически, политически, идеологически и др. САЩ и съюзниците им започват военната офанзива без необходимата резолюция от страна на ООН. По този начин войната в Ирак се оказва една нелегитимна, от гледна точка на международното право война, т.е. една окупация. Когато страната вече е поставена под американски контрол оръжията за масово унищожение така и не са намерени, те си остават ненамерени и до днес. Неспособността на САЩ да се справят с възникналата ситуация на партизанска война, на сблъсъци между различни религиозни течения и самоубийствени атентати показва, че американските стратези в никакъв случай не са преценели ситуацията правилно. Да, може би са се справили чудесно с воденето на класическите бойни действия, но американската армия в крайна сметка се изправя срещу едни структури действащи подмолно, на малки групи с непредвидимо поведение. Сблъсъците са предимно в населени места, дори по-точно в урбанизирана среда. Става очевидно, че американската армия не е добре обучена да води боеве в градски условия срещу малки силно мобилни групи. Американските войници не са добре запознати с местните нрави и обичаи, не говорят езика на местните хора и по този начин често допускат несъзнателни грешки, което влошава ситуацията и допринася за усещането у иракчаните, че се намират под окупация. Показателен бе и фактът, че голяма част от американските войници отиваха в Ирак като на екскурзия, което си пролича особено в първите дни на войната.

Всички тези грешки вкараха САЩ и техните съюзници в едно блато наречено Ирак, от което те вече трудно могат да се измъкнат и което някак странно напомня едно друго блато – Виетнам. За съжаление гледана от страни ситуацията създава впечатление за обърканост и спорадични действия от страна на САЩ и намалелите му вече съюзници. На моменти се стигна до идеи за разделяне на страната на зони, за разделяне на Багдад на зони с бетонни стени, за да се отделят враждуващите групи и да се установи по-твърд пропускателен контрол между тях. Естествено много анализатори сравниха това с Берлин след Втората Световна Война и американските военни бързо се осъзнаха. Вероятно по този начин биха изгубили и малкото подкрепа която имат от страна на цивилното население. В крайна сметка, макар неподготвени за настоящата ситуация съюзниците се опитват да се нагаждат към нея.

Очевидно е, че в перспектива САЩ не могат да се оттеглят от Ирак без там да е установен траен мир и така нареченото демократично управление. Безславно оттегляне като това от Виетнам ще им коства сериозно накърняване на имиджът им на световен полицай и блюстител на демокрацията, който така или иначе напоследък е твърде разклатен. За съжаление ситуацията не е лесно разрешима, не са взети предвид изключително тънки моменти нямащи нищо общо с воденето на бойни действия. Самата политика на САЩ за налагане на демокрация на общества където тя няма корени е крайно противоречива и по-скоро неефективна. Да не говорим, че САЩ няма как да се откажат и от вече станалият емблематичен иракски петрол. Като цяло възможностите пред САЩ са много и е трудно да се прогнозира по какъв начин ще се развият нещата. Дали съюзниците и новата иракска полиция ще се справят с екстремистите или обществото в САЩ и Великобритания най-после ще се измори от този конфликт и ще окажа натиск върху своите управници да се изтеглят безславно от Ирак е трудно да се каже. Трудно е да се каже и коя от двете ситуация ще е за доброто на Ирак – поставен под американска окупация или разкъсван от един вид гражданско-религиозна война.

И все пак възможности пред САЩ има. По-важен за нас е въпросът къде е България в тази заплетена ситуация. Какви са поуките и перспективите от нейното участие в коалицията на желаещите? За съжаление е известно, че България се втурна да става част от тази коалиция твърде прибързано. За пореден път българските политици побързаха да кажат прословутото „YES” без да договорят предварително изгодни позиции. Да, това което е останало от славната българска армия има нужда да придобие опит в международни мисии, но защо те да са в Близкият Изток, когато България има географски съвсем по-близки проблеми, буквално в задния си двор. Да, България участва в Ирак, но не е договорила изгодно участието на български фирми в следвоенното възстановяване на страната, а какво остава за неща като по-евтини доставки на петрол, например. За България войната в Ирак е загубена кауза от самото начало, независимо от изхода на конфликта, поради поредицата от грешки на българските управници. По оправните на масата на преговорите съюзници ще вземат по-голяма част от пая. Липсата от отстояване на позициите пред по-големите ни братя по оръжие е един добър урок, който българските политици забравят постоянно. Колкото до перспективите за Българи в Ирак, то те са мрачни. Да оставим на страна липсата на икономическа изгода, да оставим на страна, че намесата на България в Ирак в никакъв случай не повишава нейната сигурност и сигурността на Балканите, но освен всичко това в Ирак рискуват и жертват живота си млади български момчета и момичета и то очевидно без друга кауза, освен по-доброто заплащане. Абсурдното е, че освен всичко това, в крайна сметка България си изгражда негативен имидж пред по-голямата част от света, която все по-отчетливо не одобрява незаконната окупация на Ирак.

Гледни точки към войната в Ирак могат да се намерят много. Някак несъзнателно обаче разсъжденията се насочват главно към гледната точка на западния, на демократичния свят. Естествено той не е единен в своето мнение относно войната, но е единен в това, че демокрацията е най-добрата форма на управление известна до момента. Войната в Ирак в ислямските страни, особено в съседен Иран изглежда по съвсем различен начин. Тя е незаконна, тя е окупация, нахлуване в суверенната територия на една държава от банда жадни за петрол съюзници обединени под знамето на демокрацията, опитващи се да налагат чужди ценности и интереси. Настроенията са изцяло на страната на тези групи иракчани, които се съпротивляват, които се борят срещу един окупатор. За ислямските страни те не са терористи. Да, в доста западни страни вече се прокрадват същите настроения сред населението и това може би е добре, но западните страни не са застрашени от подобни интервенции на групи съюзници. Наблюдавайки ситуацията в Ирак и постоянното налагане на западни ценности, повечето ислямски страни вероятни си имат едно на ум, че те може да са следващите. Не е случайно тогава, че те подкрепят действията на иракските партизани, защото за тях е по-добре да спрат настъплението на запада преди то да се е пренесло върху собствената им територия.

Изобщо, войната в Ирак носи много поуки, главно от вида „как не трябва да се прави”. Как едно такова действие като интервенция в суверенна държава трябва най-малкото да е поне въз основа на международното право. Как когато се извършва намеса в страна с различен бит, култура и изобщо цивилизация, то това трябва да се има предвид. Как никога не бива да се подценяват съпротивителните сили дори на цивилното население. Как когато се взима участие в коалиция и изобщо каквито и да е международни съглашения и съюзи, основните интереси, основните цели трябва да се заложат и защитят на масата на преговорите, още преди образуването на самият съюз.

Що се отнася до перспективите в една война, до последиците от нея, то те са винаги едни и същи – изтощена икономика, унищожена инфраструктура, избито население, нисък жизнен стандарт и група страни герои, които възстановяват икономиката, подпомагат финансово, че дори и помагат във възстановяването на населението с помощта на присъствието на своите гарантиращи сигурността сили – до вчера по-скоро окупатори.